България при царуването на цар Калоян (1197 – 1207)

 През 1197 г. на българския престол се възкачва най-малкият брат на Асен и Петър – Йоаница, или добрият Иван – Калоян, както от всички бил наричан.
 Държавническата политика на новия български владетел била свързана с възстановяването на стабилитета във вътрешния живот и с продължаване на борбата срещу Византия с цел обединяването на всички български земи и постигане на международно признание на българската държава.
 С твърдост той успял за кратко време да е разправи с опозицията и да укрепи разклатените позиции на централната власт.
 След като разрешил вътрешните проблеми, през 1199 г. цар Калоян започнал решително настъпление срещу Византия. Благодарение на дипломатическия си такт той успял да привлече на своя страна управителя на Пловдивската област – Иванко, отцепилия се преди това от Търново владетел на Вардарска Македония – Добромир Хриз и управителя на Родопската област – Йоан Спиридонаки.

 Важно стратегическо значение имало превземането на крепостта Констанция ( Симеоновград ), Пловдив, цяла северна Тракия и особено на последната византийска твърдина в Северна България – Варна през 1201 г. След това българското настъпление се насочило към Родопската област, Западна Тракия и Македония. По-голямата част от последната до Охрид била освободена. В пределите на българската държава били включени също така Косовската област, Призрен и Прищина.
 Със сключения през 1202 г. българо-византийски мирен договор империята признала всички териториални завоевания на цар Калоян. С подписването на мира завършил един важен период от управлението на българския владетел, в който успял да постигне териториалното консолидиране на българската държава. Възстановила се българската политическа власт в Тракия, Родопската област и Македония. Този мир с империята обаче, не довел до признаването на царския титул на Калоян.

 Междувременно унгарците се възползвали от заетостта на цар Калоян във войната срещу Византия и през 1202 г. превзели Белград и Браничево.
 Сключването на българо-византийския мирен договор обаче позволило на Калоян да съсредоточи своето внимание към северозападните граници на държавата и още на следващата 1203 г. да отвоюва от унгарците временно завладените от тях области.
 Военните успехи на Калоян издигнали неговата власт и авторитет като владетел с обширна държава. Признаването на неговия царски титул вече било изключително необходимо с оглед осигуряване на защитата на българската държава от териториалните претенции на съседните страни.

 Промените, които настъпили в международния живот на Европейския югоизток през края на XII и самото начало на XIII век, ускорили възможността българския владетел да получи по-бързо международно признание на своя царски титул. Те били предизвикани от амбициозната политика на папа Инокентий III да постави Балканските земи под юрисдикцията на Римската църква и от стъпването на рицарите на Четвъртия кръстоносен поход на балканска територия през есентта на 1202 г.,когато превзели от името на Венеция гр. Зара.
 През края на 1199 г. цар Калоян получил писмо от папа Инокентий III с предложение да признае върховенството на Римската църква. Неговият отговор до папата дошъл 3 години по-късно,когато станала ясна позицията на Византия по въпроса за суверенитета и царската титла на българския владетел. В него цар Калоян поставил основното си искане като изтъкнал,че царската корона му принадлежи по право и по традиция.
 Преговорите за сключване на уния между България и Римската църква станали особено интензивни през 1203–1204г., когато между цар Калоян и папа Инокентий били разменени няколко пратеничества и много писма. Крайният резултат от тези преговори бил положителен за България.
 На 8-ми ноември 1204 г. в Търново папският пратеник кардинал Лъв коронясал тържествено Калоян за български "крал", като му предал от името на папата, корона, скиптър и знаме. От този момент нататък, българският владетел във всичките си писма до папата се титулувал като "император на България и Влахия", т.е. като цар.

 Важен израз на държавния суверенитет, извоюван от цар Калоян, било и правото, което получил, да сече монети със своя образ. Той бил потвърден от страна на Рим и с официалното признание на титлата "примас" на българския духовен глава, която според папата, била равностойна на патриарх. Унията била скрепена с подписването на тържествена клетва-договор от страна на цар Калоян, с която той се задължавал да признае върховенството на Римската църква.
 Сключената през 1204 г. уния, довела до издигането и утвърждаването на българския владетел като равностоен на останалите европейски владетели в международната политика и до укрепването на международния авторитет на възобновеното българско царство.
 Унията имала формален, по-скоро политически и дипломатически характер, и не изменила съществено принадлежността на България към източното православие. Тя изиграла важна роля за окончателното уреждане на българо-унгарския военен конфликт, понеже унгарците били католици.

 От изворите е известно също, че цар Калоян, подобно на своите братя, положил усилия за утвърждаването на Търново като център на християнския изток. Той осветил името му с пренасяне мощите на св. Филотея, на св. Иларион Мъгленски и др.

 През 1204 г. настъпила съществена промяна в политическата обстановка на Балканския полуостров. По време на Четвъртия кръстоносен поход Константинопол бил превзет от западните рицари. Византийската империя рухнала и за известно време изчезнала от историческата сцена. Създадена били Латинската империя. Нейният пръв император Балдуин I не скривал завоевателните си намерения спрямо България. Опитите на папа Инокентий III да предотврати назряващия конфликт между България и Латинската империя не дали резултат.

 През лятото на 1204 г. латинците настъпили в Тракия и подчинили редица градове ( Одрин, Пловдив, Аркадиопол, Стенимахос и др.). Византийската аристокрация от Тракия поискала помощта и закрилата на цар Калоян, като му обещала след превземането на Константинопол да бъде провъзгласен за император на ромеите.
 Скоро след това, по внушение на цар Калоян, византийското и българското население в Източна Тракия се вдигнали на въстание. Българите успели да отвоюват Пловдив и Одрин, което от своя страна довело до разпадането на сключения по-рано българо-византийски съюз.
 Стреснати латинските рицари, предвождани лично от своя император Балдуин, потеглили на поход. На 14 април 1205 г. край Одрин се разиграло решителното сражение, в което цар Калоян бил абсолютен победител. Самият латински император бил пленен и отведен в Търново, където след това умрял от насилствена смърт.
 Победата при Одрин показала още веднъж потенциалните възможности на българското царство да се превърне в решаваща сила в европейския югоизток. В битката при Одрин загинал "цветът на западното царство", а Латинската империя до края на съществуването си не постигнала пълно господство над Балканския полуостров, както първоначално възнамерявали нейните създадели.

 Цар Калоян продължил настъплението си по цяла Тракия, а след това се отправил с войските си към земите между Марица и Места и превзел Сяр.
 През пролетта на 1206 г. български и кумански отряди нахлули в Източна Тракия, превзели и разрушили много градове и крепости, а жителите им се заселили край Дунав. Цар Калоян получил прозвището Ромеоубиец, както някога покорителят на България Василий II бил наречен Българоубиец.

 През юли 1207 г., император Хенрих, брат на покойния вече Балдуин, и солунският крал Бонифаций Монфератски се споразумели с обединени сили да нападнат България. На връщане към Солун обаче Бонифаций бил нападнат в Родопите от български отряд и убит. Сега цар Калоян насочил своята войска към Солун, воден от правилното стратегическо схващане, че по този начин ще бъде ускорено завладяването и на Цариград.

 Междувременно в българската столица Търново и сред войската болярската опозиция отново надигнала глава. При обсадата на Солун, в началото на октомври 1207 г., цар Калоян бил убит в паладката си от един от заговорниците – куманският воевода Манастър. Българите снели обсадата. Тялото на убития цар било пренесено в Търново и погребано в църквата "Св. 40 мъченици".

 Калояновото царуване представлявало естествен завършек на освободителната борба на българският народ и на неговите стремежи за обединение. То е една от най-значимите страници от българската история. Благодарение на своя талант на държавник, пълководец и дипломат, цар Калоян поставил началото на българския военнополитически възход, който намерил своята пълна изява през управлението на цар Иван Асен II ( 1218 – 1241 ), когато Българското царство наложило своята хегемония в Европейския югоизток.