Завоевателят на души – цар Иван Асен II

 През 1217г. начело на дружина руски наемници, Иван Асен II, заедно с брат си Александър, се завърнал в България, за да си отвоюва похитения царски трон. Към него и дружината му се присъединили представители на феодалната аристокрация и широките народни маси.
 Изолиран, цар Борил се укрепил в Търново. След близо седеммесечна обсада столицата отворила вратите си. Борил бил свален от престола и ослепен.
 През пролетта на 1218 г. Иван Асен II бил провъзгласен за български цар.
 Не било обаче голяма радост да станеш цар след Борил... Всичко, което тримата братя - Асен, Петър и Калоян постигнали било съсипано. България загубила повече от половината си територия: Белградска и Браничевска област били заграбени от маджарите; сърбите завзели Нишка област; Епирската държава на Теодор Комнин завзела цяла днешна Македония, Албанон, Солунското кралство и Западна Тракия; Латинската империя владеела Пловдивска област, Одрин, Димотика - цяла Източна Тракия.
 Но новият български владетел се отличавал с изключителни качества на държавник и дипломат. Той многократно ги проявил по време на своето сравнително дълго царуване.

 След слабото управление на Борил, цар Иван Асен II укрепил значително бързо централната власт като поставил земите на независимите владетели под своята върховна власт, а самите тях привлякъл във висшето управление на държавата.
 Отслабналата мощ на страната изисквала от цар Иван Асен II, да осъществява външната си политика не с военни, а с мирни средства по пътя на дипломацията. Възстановяването на териториалната цялост на българската държава, нарушена при Борил, и на нейния международен престиж били основната цел на неговата външна политика. В значителна степен развитието й се определяло от политическата обстановка на Балканите. Тя била твърде нестабилна поради постоянната борба между Епирското десподство, Никейската империя и Латинската империя за господство в Константинопол. На фона на тяхното съперничество започнал политическият възход на българското царство.
 Първият успешен резултат от външната политика на Иван Асен II дошъл през 1221 г., когато сключил династичен брак с дъщерята на унгарския крал Андрей II Анна-Мария и като застра му били върнати загубените преди това Браничевска и Белградска области.
 По - късно, около 1225 г. епирският владетел Теодор Комнин опустошил околностите на Виза и стигнал до стените на Константинопол. За да си осигури тила откъм българите Теодор Комнин сключил съюз с цар Иван Асен II скрепен отново с династичен брак между дъщерята на българския цар - Мария и брата на Теодор Комнин – Мануил Комнин.
 Междувременно Латинската империя се намирала в тежка криза. Борбата за нейното наследство се превръщала във фокус на отношенията между балканските държави и малоазиатската Никейска империя. Това била причината през 1228 г. цар Иван Асен II да получи предложение да стане опекун на малолетния император Балдуин II и да сгоди дъщеря си Елена за него. Независимо, че направеното предложение не се реализирало, то било израз на нарасналия авторитет на българския владетел и засилило българското политическо влияние в Константинопол.

 Най-големи амбиции спрямо Константинопол имал Теодор Комнин, който през 1227 г. дори се провъзгласил за василевс. За да започне своя удар срещу латинците обаче първо трябвало да неутрализира България като съюзник и попечител на Латинската империя. Затова през 1230 г. епирският владетел се отправил с многобройна войска срещу българите. Главното сражение между двете страни станало на 9 март 1230 при крепостта Клокотница. Войските му били напълно разбити, самият той заедно с цялото си семейство, бил пленен, отведен в Търново и по заповед на цар Иван Асен II – ослепен.
 Обикновените войници били пуснати мирно да се разотидат по домовете си. Високохуманният жест на българския цар станал известен по целия Балкански полуостров и направил силно впечатление на съвременниците.

 Битката при Клокотница, спечелена от българския владетел, променила съотношението на силите и довела до значителна промяна в политическата карта на Балканите. Незабавно след победата Иван Асен II минал в настъпление, завладял по-голямата част от Тракия, Македония, Велика Влахия и Албания. Както някога по времето на цар Симеон Велики и Самуил, България опряла отново на Адриатическо море. По израза на един съвременник на цар Иван Асен II негово царство се простирало "от море до море".
 Цар Иван Асен II наложил своето влияние в Солун, където управлявал зет му Мануил Комнин, и в Сърбия, чийто владетел Стефан Владислав направил също свой зет. За да укрепи своята власт над завладените територии той се опитал да приобщи ромеите към българската държава.
 След победата при Клокотница латинците го смятали за свой покровител и повелител, а Епирско-Солунската империя на Теодор Комнин рухнала.

 Външен израз на нарасналата мощ на цар Иван Асен II било покровителството, което той осъществил, подобно на византийските императори, над най - влиятелния православен център на Балканите – Света гора. Засилването на властта и авторитета на българския цар намерили израз и в промяната на неговата титулатура. След победата при Клокотница в 1230 г. той се назовавал " цар на българи и гърци ". Именно тази победа превърнала България в политически хегемон на Балканския полуостров. В този период българският владетел започнал да провежда активна църковна и културна дейност, с която се целяло укрепване на ролята и мястото на България и на столицата Търново като стожер на източното православие. Тогава се поставило началото и на значителен стопански подем на страната.

 През лятото на 1231 г. бившият йерусалимски крал Жан дьо Бриен пристигнал в Константинопол, където бил коронясан и обявен за настойник на малолетния император Балдуин II. Разривът в българо-латинските отношения бил неизбежен. За да осуети българския удар върху Латинската империя папа Григорий IX подтикнал унгарците към нападения на северозападните български земи. През 1232 г. те нахлули там и превзели Белград, Браничево и Видин и достигнали дълбоко във вътрешността на страната. Унгарското настъпление бързо било отблъснато благодарение на енергичните военни действия, водени от брата на царя – севастократор Александър, който имал за свое средище Средец( 1231-1232г.).  По този начин се разкрила двойствената игра на католическите сили спрямо Бълггария. Съюзните отношения с Унгария и Латинската империя били напълно разстроени, а унията с Римската църква фактически ликвидирана.

 Създадената нова ситуация накарала цар Иван Асен II да влезе в преговори с императора на Никейската империя - Йоан III Дука Ватаци, която по това време била най-сериозния противник на Латинската Константинополска империя. През 1235 г. между България и  Никея се сключил съюзен договор. Той бил скрепен с династичен брак между престолонаследника Теодор II Ласкарис и дъщерята на цар Иван Асен II – Елена. По силата на този договор в Лампсак, на църковен събор, патриарх Герман възвестил и узаконил възобновяването на Българската патриаршия. С този тържествен акт тя станала равностойна на останалите източноправославни патриаршии. Така в 1235 г. се възстановил в пълния си вид българският държавно-политически суверенитет с неговите два елемента Царство и Патриаршия.
 Според договора от 1235 г. България запазила владенията си на Балканския полуостров, но отстъпила на Никейската империя правото да владее територията между долното течение на            р. Марица и Галиполи, и евентуално Константинопол.  Още същата година градът е бил обсаден по суша и по море от войските на цар Иван Асен II и император Йоан III Дука Ватаци. Само че обсадата, която се проточила до 1236 г., завършила с неуспех. Това до известна степен охладило българо-никейските отношения. В хода на военните действия цар Иван Асен II все по-ясно разбрал, че подпомагането на Никея за възобновяването на Византийската империя ще наруши българската хегемония на Балканите. Затова в периода от 1235 г. до 1241 г. неговата външна политика била подчинена изцяло на идеята за запазване положението на своето царство като първа политическа сила в Европейския югоизток.

 Значителен успех във външнополитическата си дейност били възстановените връзки с Римската църква, както и мирните отношения с латинците през 1237 г., когато заедно с тях воювал в Източна Тракия срещу никейските войски.
 През същата година (1237), след сватбата си с дъщерята на Теодор Комнин – Ирина, цар Иван Асен II назначил за управител на Солун брата на новата си жена – Димитър.
 По-късно цар Иван Асен II отново възстановил съюза си с никейския император, но с дипломатическата си дейност противодействал за трайното установяване на Никея на Балканския полуостров.
 През последните години от царуването си българският цар се стремял към мирна политика със съседите си, за да опази териториалната цялост на своята държава. Но в този период на Балканите се появил един нов политически фактор в лицето на татарите. Той станал причина за прегрупиране на силите и за промяна на взаимоотношенията на българското царство с останалите европейски държави. Самият цар Иван Асен II починал на 24 юни 1241 г., като оставил на наследниците си една обширна държава, изправена пред нови сложни външнополитически промени.

 Цар Иван Асен II се ползвал с признанието и обичта не само на своите поданици, но и на ромеите, и на другите народи. Неговото човеколюбие, мъдрост и дипломатически такт намерили признание дори от страна на българофобски настроения византийски историк Георги Акрополит, който го смятал за най-превъзходния човек " между варварите" ( т.е. между онези, които не били ромеи).
 Изобщо дългогодишното царуване на цар Иван Асен II може с основание да се смята за един от най-успешните и плодотворни периоди в историята на средновековна България.