Разказ за Нона Хлътева - майката на Георги Бенковски

 По случай  8-ми март искам да Ви разкажа за съдбата на Нона Хлътева  -  майката на Георги Бенковски. Една жена -  пример за честност, трудолюбие и постоянство.

 От Освобождението до края на живота си тя живее в семейството на своя внук Михаил  Маджаров ( син на Иван Маджаров и Василя Хлътева – сестра на Бенковски), който в спомените си много живо пресъздава образа на баба си. Затова в моя разказ, аз се позовавам точно на тези, особено ценни, негови мемоари. Приятно четене!

РАЗКАЗ ЗА НОНА ХЛЪТЕВА  - МАЙКАТА НА ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

Нона Хлътева 

 Когато навършила вече  80 години,  тя често казвала: „ Здрава съм още, защото съм сукала чумаво мляко". Както всички хора, тя обичала да описва случки от живота си и по веднъж, и по два пъти, и по три пъти. За чумавата година тя разказвала на три поколения : на своите деца, на своите внуци и най-после – на своите правнуци. Тя си представяла чумата като грозна, страшна и жестока бабичка, която ходи от къща на къща, от село на село да наказва хората. „Когато съм била малка,  - разказвала тя на внука си – чумата ударила моята майка в подмишницата и там в слабината излязла една буца колкото орех. Всички вкъщи се уплашили и искали да отделят детето от нея. Но тя не го дала, защото знаела, че чумаво дете никой не ще приеме у себе си. Когато всички я мислили за загубена, едно вретено паднало от полицата и я ударило право в гърдата, както била открита,  за да суче детето. Буцата се пукнала и нечистотиите излезли навън. Това спасило майката, а детето останало невредимо.“

 На това чудесно действие на вретеното баба Груевица ( така я наричал  внукът й ) отдавала спасението на майчиния си живот и на своя.

 Тя живяла 90 години и се поминала на 28 октомври 1902 г. До смъртта си запазила умствените си способности, коравия си характер и до значителна степен паметта си. За годините си обаче, не желаела да говори много. Като я запитал някой за възрастта й , отговаряла, че е родена преди чумавата година и толкоз.

Копривщица 

 Нона Хлътева  била родом от Копривщица. Произхождала от овчарско семейство.  Баща й бил овчар и десетки години ходел да зимува със стадото си към гр. Енос и околностите на р. Ергене (Северозападна Турция), а на пролет се завръщал в копривщенските планини. За майка си Нона говорела с голяма любов и почит. И тя, подобно на нея, не изпратила на училище своите дъщери , за да се научат да пишат и четат. „Но аз – извинявала се тя пред внука си Михаил – не се реших да ги пращам на учение с момчетата на едно, защото честта на децата ми бе по-скъпа от учението. Сбъркала съм може би и те имат право да ме съдят, но такива бяха тогава времената.  Тогаз  не бе като сега! Тогаз немаше  вестници. Новините учихме от жените в църквата. Кой ти мислеше тогава за четене и писане. Аз гледах да науча момичетата на домашна работа и ги научих. Още от седемгодишна възраст те знаеха да плетат чорапи, да кладат огън, да носят вода, да шетат из къщи. После станаха едни от най-добрите къщовници.  Затова ги ожених на добри места.“

 Нона била омъжена за  Грую Хлътев  (според копривщенския говор – Хлътьов). Той бил търговец на въжета и заможен човек. Обикалял и търгувал в Сърбия, Пловдив и Одрин и така прехранвал семейството си. Нона му родила десетина деца, но им били останали живи само три – две дъщери и един син – Куна, Василя и Гаврил.
За тях, някъде около 1831 г. , високо над р. Тополница в Копривщица,  Грую Хлътев започнал строежа на нова голяма къща. Тя била интересен архитектурен образец на т. нар. „еснафски къщи", които се градили през първата половина на XIX век и впечатлявали със своята конструкция от дебели дъбови греди.

Къщата - музей на Георги Бенковски 

 От Грую Хлътев няма запазена снимка. Но от спомени се знае, че бил особено обаятелен и духовит човек, който се ползвал с голямо уважение в родния си град.

 За съжаление,  умрял рано в сръбския град Власотници, по време на едно свое търговско пътуване. Там неговите приятели му направили тържествено погребение в черковния двор. Но след  три години Нона наредила да пренесат костите му в Копривщица. 

Църквата Успение Богородично в Копривщица 

 Въпреки, че останала вдовица на 36 години, Нона Хлътева никога не помислила за втори брак. Тя била изключително привързана към съпруга си и винаги, когато приказвала за него произнасяла името му с особена преданост и любов. 

 След години, вече доста възрастна, на въпроса на внука си защо не се е омъжила повторно, след като е имала толкова добри кандидати за женитба, тя отговаряла с нежелание: „Ех, синко, това аз не можех да направя.  Като дядо ти нямаше друг в Копривщица.  Такъв човек не се забравя!“ – доказателство за нейната силна привързаност към покойния й мъж.

 Ранната смърт на Грую не му позволила да завърши къщата и да отгледа децата си. Тази задача поела тридесет и шест годишната Нона, която със средствата от рано починалия й съпруг, и със силата на духа, присъщ на тогавашните копривщенки, отгледала и задомила  дъщерите си и изучила, колкото могла, Гаврил – нейната единствена надежда и закрила.

Гаврил Хлътев 
(Георги Бенковски)

 Двете й дъщери били вече омъжени, имали и по няколко деца. Единствената й освята, както казвали копривщенките, бил останал нейният син Гаврил, в който Нона съсредоточила след смъртта на съпруга си, цялата си гореща и неизчерпаема любов... В него тя виждала загубения си мъж, той щял да възстанови осиротялото семейство, той щял да довърши недовършената къща и, за да го задържи колкото се може по-дълго при себе си, го дала да учи занаят при прочутия тогава селски терзия (шивач) Филип. 

 Гаврил обаче от ранни детски години искал да види света. Затова, след само две години учене на занаят, напуснал Филип Терзията и макар още много млад станал абаджия (търговец на аба).   Със средствата,  които му оставил покойният му баща, той се впуснал в абаджийските приключения: да пътува по няколко седмици, даже по месеци, да вижда чужди градове, да плава по море и да се завръща в родния край натрупал не само пари, но и познания за света, които малко хора в Копривщица имали.

 През първата година от неговия абаджилък, Нона Хлътева била горда да вижда сина си толкова млад в първите редици на копривщенските търговци. Но това не продължило много дълго...

 Всяка година в нощта срещу Спасовден,  в местност, намираща се недалеч от най – високия средногорски връх – Богдан, около едно изворче, чиито води били смятани за лековити, ставали народни тържества. По време на едно такова тържество, Гаврил се появил с група от около 30 – 35 млади абаджии.  Предвождани от него, те тръгнали от центъра на града, където пред очите на мюдюрина развели червен байрак.  Местният представител на властта бил обезпокоен и изпратил след дружината четири заптиета, за да пазят аязмото. 
Нона, която също била довела тук болнавия си внук Михаил, се опитала да смъмри сина си, който предизвиквал заптиетата с буйното си поведение: „Няма да пушкате..., защото ще си навлечете беля" – предупреждавала разтревожената майка. Но не била чута.... През нощта гората заехтяла от изстрели, песни и народно веселие.  Турските заптиета се опитали да арестуват Гаврил и приятелите му, които стреляли с пищови. Но по заповед на Хлътев блюстителите на реда били хванати и държани завързани под буките до сутринта. Призори те били освободени със строгата заръка друг път да не смеят да се наместват в „черковните работи на българите".

 На другият ден Гаврил бил задържан в конака. Копривщенският мюдюрин му наложил глоба, която синът на Нона твърдо отказал да плати като рекъл : „Аго, когато видиш от мен пара, да я заковеш на конашката порта!“ След този твърд отказ той бил затворен и хвърлен в затвора. Оттам го измъкнал зет му – богатият и авторитетен търговец Иван Маджаров, който внесъл глобата в конака.
 Нона се успокоила като видяла сина си свободен, но все пак у нея останала сякаш една малка рана, как е било възможно нейният син да стои два – три часа в оная стая, предназначена само за разбойниците.  Нейното достолепие било накърнено и тя се чувствала някак си понижена.

Георги Бенковски 

 След случката на аязмото Св. Спас Копривщица станала още по-малка и по - тясна за 22- годишния Гаврил. Задържането, макар и за кратко, в затвора накърнило неговото честолюбие. Сълзите и увещанията на майка му вече били слаби, за да угасят неудържимия устрем към свободния и интересен живот на пътуващите търговци. Скоро настъпила тежката и окончателна раздяла – Гаврил Хлътев заминал за Анадола и не се завърнал в родния си град до момента на въстанието, чийто предводител бил самият той. Завърнал се за кратко, под друго име и без да се види с майка си...

 „Той знаеше, че отива, за да не се върне. Сърцето му казваше, че няма да ме види вече. На заранта отиде в черква, накара поп Марко да му прочете това, което се чете за път. Повикахме роднините, тръгнахме да го изпратим. Увих китка с рубиня на нея и му я дадох. Той я затъкна на челото си и се наведе да ми целува ръка.  Стиснах го в прегръдките си и не исках да го пусна, но той се измъкна и качи на коня. Аз тръгнах по него. Три пъти ми извика: „ Сбогом, мамо!“ и се скри из гората. Аз паднах в тревата и плаках, плаках, колкото можех.“

Паметник на Бенковски в Копривщица 

 В края на януари 1876 г. Бенковски се завърнал за последно в родната Копривщица.
 В навечерието на предстоящите бурни събития синът, който тръгнал по този страшен в очите на повечето хора път, решил да не тревожи и наранява майка си с една внезапна и вероятно последна среща. Оставил й само едно писмо, фалшиво адресирано от град във Влашко, в което я молил да му изпрати шаяк за един кат дрехи.
 Според Михаил Маджаров, освен шаяк Бенковски в писмото си искал от баба Нона и още някои вещи и дрехи. Тя изпълнила незабавно поръката на сина си и занесла нужните вещи още преди той да е напуснал Копривщица.  Но не успяла да го види. 

 Вълнуващият разказ на майката е предаден от нейния внук: “Бенковски,  според нея, дошъл в Копривщица няколко месеца преди въстанието. Но той не отишъл у дома си, а се срещнал само с посветените в тайната на съзаклятието. Ней само сторил известие да му приготви и проводи някои вещи – чорапи, ризи, шаяк и пр. Тя приготвила и занесла нещата у даскал Найден п. Стоянов. Стаята била пълна с гости... Майката не била пусната да влезе вътре, но ней се сторило, че чува гласа му. Майчиното й сърце се разтреперало. Идело й да се впусне вътре и да го прегърне... Почувствала, че това ще е последното му виждане. Но от стеснение и скромност тя не смяла. Как ще се присрами при толкоз мъже да се впуска в стаята им, гдето са те на приказка! Как щяло да бъде такова чудо! Един поел бохчата, в която тя била съшила последните вещи, назначени за едничкия й син, тези чорапи и ризи, с които може би е загинал, промушен от турска душманска ръка.“
 Минавайки през двора, майката се обърнала за последен път, с надежда да зърне сина си, но не го видяла. После й разказвали, че Гаврил предпазливо я погледнал от прозореца за сетен път. Само това си позволил размирният син, защото, както племенникът му пише: „Любовта към майката у Бенковски била удушена от съзнанието за един тежък дълг.“
 Гаврил се страхувал най – вече от това, че ако се види с майка си, тя ще се разтревожи, няма да може да се въздържи и с плача си ще даде повод за подозрение. Това показва, че синът изобщо не е знаел какъв непоколебим характер криела неговата майка. Този характер се проявил особено след потушаването на Априлското въстание,  когато всички пострадали  - коприщени и селяни от полето – започнали да хвърлят укори върху водителите на въстанието, а най – много върху нейния син като предводител на това въстание.

Река Костина, лобното място на Бенковски 
   

 Михаил Маджаров завършил учението си в Цариград към края на Освободителната война и се завърнал в Копривщица,  когато започнала руската окупация.  По това време баба Груевица не знаела нищо за съдбата на сина си. Предполагало се само, че е загинал, защото в противен случай щял да се появи отнякъде с освободителните войски. „Най-късно повярва в неговата трагична смърт неговата майка. Тя чуваше слухове, разкази, но все не й се искаше да повярва, че го е загубила завсякога.“
 Но, когато започнало да се пише във вестниците за лобното място на Бенковски, когато се появили хора, които са видели с очите си неговото загиване, баба Груевица загубила и последната си надежда...  „Тогаз тя реши да напусне Копривщица,  да напусне къщата си, за която по-рано тя толкова милееше – пише внукът й – и да дойде с мен в Татар – Пазарджик , където бях станал в 1879 г. главен учител в тамошното четвъртокласно училище, и остана с мен до края на живота си.

 В нейната душа аз замених до голяма степен празнината, която бе оставила трагичната смърт на Бенковски.  Моето семейство стана нейно, такова, каквото години бе бълнувала да добие в лицето на своя син. 

 Колко пъти тя се изправяше зад мен, като пишех пред писалището си, и без да я усетя, тя се вглеждаше в пръстите ми и после казваше, когато седяхме на трапезата: „Пръстите ти са също като на вуйчо ти Гаврила! Като ги гледах одеве, сякаш той стоеше пред мене!“ 

 Когато пък се засмееше нависоко, тя сякаш се извиняваше, като ми казваше: „Ти може да помислиш, че съм го забравила. Не. Аз го оплаквам, когато съм сама, когато никой не ме вижда! Та и кой ще разбере скръбта ми? Всеки си има свои дертове. Аз не искам никого да главоболя с моя. Аз не искам никого да наскърбявам с моя плач.“ И наистина, тя се пазеше да говори за своята скръб пред хора, но тая скръб не угасна в нея нито след двадесет и пет години...“

Михаил Маджаров 

 Нона Хлътева живяла при своя внук до смъртта си – почти четвърт век – и никога не усетила нужда да промени жилището си. Това било най – доброто доказателство за нейния здрав разум и нейния непоколебим характер. Дори, когато била вече над 80 – годишна, започнала да боледува и да се нуждае от прислуга, тя не загубила равновесието на своите умствени способности.

 Тя учила правнуците си на копривщенския език, който считала за най – правилен и най – чист. По онова време шопското и македонското наречие упражнявали доста силно влияние в народните училища на столицата и децата от други части на България отнасяли у дома си не само думи, но и цели фрази от тези две наречие. Това баба Груевица не търпяла не само у своите внуци и правнуци, но и у слугите: “Какво е това – че идем… Кажи: Ще идем". Под нейно влияние дори хубавото и меко търновско – еленинско произношение се превърнало в копривщенско. Но с тия слабости тя насаждала чрез слуха и много хубави и чисти български думи, които не се срещали дотогава в литературния ни език.
 Докато живеели в Пловдив , Иван Вазов често разговарял с нея за миналото.  И в тия разговори той използвал новите за него думи като усет, блян и пр.

Пловдив 

 Една година от живота си Нона Хлътева прекарала в Истанбул,  Ортакъой, където се намирало седалището на българската Екзархия.
 Михаил Маджаров пише: “След детронирането на княз Александър Батенберг аз бях арестуван,  защото бях поставен от бунтовниците за член на временното правителство и стоях там около един месец. През това време си бях спечелил един опасен бронхит,  за изцеряването на който лекарите бяха ми препоръчали един по – мек климат. С моето заминаване от Пловдив и заминаването по – после на жена ми баба Груевица остана сама вкъщи. Този период беше за нея твърде тежък. Нейните писма, писани от друга ръка, но диктувани от нея, бяха пълни с оплаквания. Тогаз аз се реших да я повикам при нас. Макар стара и болна, тя веднага се озова, и то за първи път през живота си, в чужбина.”

 Цариградският живот обаче,  бил съвсем чужд за нея. Когато се опитвала да поприказва с някоя от съседките – еврейки и арменки, оставала разочарована от тяхното незнание на български език. “Приказвам им, а те ме гледат като добичета", казвала тя след някоя среща на улицата или в двора на къщата, където живеели.

 Друго нещо, което баба Нона не обичала в Истанбул, било липсата на българска черква. Наистина, в Ортакъой имало тогава екзархийски параклис, където всяка неделя се срещали малкото българи, но той бил доста далече и тя го посещавала много рядко. Приятно й било обаче, да целува десницата на Негово Блаженство Йосиф I и да разговаря с него. Казвала му, че не се бои от смъртта, но не желае да умре в този чужд край. “Аз костите на мъжа си не оставих в чужда земя, не бих желала и моите да останат тука.”  Това видимо трогвало българския Екзарх, който, макар и поставен на такъв висок пост – да пази българската народност в Турската империя, предпочитал да свърши дните си в България.

 През всичкото време, докато живеела в Цариград, баба Груевица тъгувала и боледувала. Но, когато тръгнали за България, тя сякаш оздравяла и се развеселила. “Като дойдохме на Харманли и тренът се напълни с българи и българки, тя се оживи и заприлича на другите жени .“

Църквата Успение Богородично,  Копривщица 

 Нона Хлътева била много набожна жена. Вярата я крепяла и благодарение на нея, тя успяла да премине с твърдост през бедите, които я сполетели. Михаил Маджаров разказва в своите спомени следното: „Тя пазеше всички пости без изключение, всичките среди и петъци. Отначало жена ми се опита да я придума, поне когато е болна, да не се придържа толкова строго към предписанията на черковните правила, но не сполучваше и може би това беше за нейно добро. Когато един път докторът след едно преглеждане й препоръча да не яде много месо, тя дълго време се подиграва с неговите лекарски познания – че й прави препоръки, които тя строго пази още от най – ранното си детство. Тя изобщо гледаше на медицината скептично... Но не се отказваше от церение, когато се разболееше сериозно. Само че обичаше да критикува докторите и то за тяхната надменност, че знаели и помагали повече от Бога. „Човек може да вземе церове, казваше тя, но трябва преди всичко да се надява на Бога“. Като се разболееше някое от децата, тя бързаше да отиде в черква и да запали свещ пред иконата на Свети Харалампи или Покров на Света Богородица“.

Възрожденски храм Св. Николай, Копривщица 

 Баба Груевица никога не стояла празна – все вършела нещо, но правила разлика между празничната и делничната работа. Още от млада привикнала да плете чорапи. Това занятие тя запазила до края на живота си, защото можела да го върши без да става от мястото си и без за прави особени физически усилия...
 Освен това баба Груевица не употребявала никакви спиртни напитки, дори се гнусяла от тях. Ненавиждала пияниците. Ако се случило така, че види пиян човек, тя го сочела на децата за отвратителен пример. Особено отвращение показвала към жени, свикнали на пийват.  За тях казвала: „Пияна жена – бясна свиня".

Ослековата къща, Копривщица 

 Нона Хлътева познавала голяма част от тогавашните наши политици,  общественици и писали. Познавала и често разговаряла с последния генерал – губернатор Кръстевич, с Яким Груев, Константин Величков, Петко Каравелов, К. Стоилов, Драган Цанков, Ив. Гешов и др. А Стефан Бобчев тя смятала за много близък и това й отношение към него се запазило чак до смъртта й.

Стефан Бобчев 

 От поетите най – добре познавала Иван Вазов, с когото били съседи, докато живеела в Пловдив. Познавала и майка му, и сестра му, и братята му. Внукът разказва: "Правеше й удоволствие, когато Вазов я запиташе за някоя дума и видеше, че той не я знае. ”Ний тъй си приказваме в Копривщица. Тия кокони другояче го казват, но нашенското си е по – добро и по – право.” Вазов изпитваше удоволствие от категоричността на нейните отговори и ми казваше: “Корава българка! Такива баби са съкровището на нашия език. Те са като бистрите планински извори.” … Един ден ни носеше сладко и Вазов, за да продължи разговора, който не трябваше да разбере баба Груевица,  започна да приказка с мен на френски.  Баба, като чу това, обърна се към Вазов смеешком: “А, бре, Иване, аз не ви разбирам и когато приказвате на български, та нема защо да се мъчите на европейски.””

Иван Вазов 

 Както стана дума, Нона Хлътева не обичала да говори за годините си. Дори, когато се извършвало преброяване на населението и й задавали въпроса: на колко години е, тя отговаряла: “ Докога ще ме питате за моите години? Много са и аз ги вече забравих!” Също била недоволна и когато лекарят казвал, че болестта й се дължи на старост. На такъв лекар тя казвала: “ Има други по – стари от мен, а те са здрави като камък.”
 За миналото обаче, обичала да разказва. Михаил си спомня: “ …От нея запомних, че в Копривщица не е имало барабой (картоф) и тя го видяла и яла за пръв път, когато била вече на 30 години.  Не е имало и домати. Кафето и захарта били рядкост. Когато тя била вече женена, дядо донесъл от Пловдив едно джезве с две чаши, малко кафе в кожена кесия и захар в кутия. Научил я как се прави кафе и, когато бивал у дома си, заран вместо закуска пиели по едно кафе. Техните съседи не знаели този разкош. Понятието за захар тя имала от цъклената захар, която купували от дюкяните за цяр. Тя била жълтеникава и много твърда…”

Копривщица 

 15 години преди смъртта си Нона Хлътева прекарала в истинска старост. Тя престанала да посещава черквата,  защото не можела вече да ходи пеша, а това много я измъчвало. Отивала до божия дом само на големи празници и то с кола.
 Аплодисментите, които получавала от поборниците и опълченците на годишнините от Априлското въстание,  я вълнували и доста изтощавали… След всяко едно подобно посещение, тя стояла замислена по два – три дни. Но и тогава се въздържала да плаче пред другите. Сълзите си проливала сама, в стаята си. Нейната скръб била толкова дълбока и толкова свята, че участието на чужди хора можело само да я намали и поквари…

Копие на знамето на Панагюрските въстаници , ушито от Райна Княгиня 

 “Макар да бе в това старческо състояние, смъртта й настъпи ненадейно и за нея и за нас всички вкъщи. Вечерта на 28 октомври 1902г.  тя бе добре разположена. Вечерта бе с нас и даже се шегуваше с правнуците си, както правеше когато бе разположена. Към 9.30 часа се оттегли в спалнята си и след половин час дойде слугинята, уплашена, да ни обади, че прилошало на баба Груевица. Жена ми се затече да види какво е станало и я намери полумъртва. Тя могла да произнесе само думата “отивам" и приклонила глава на леглото си. Това, което я плашеше, бе да не би да се провлече болестта й дълго време и да стане нужда да лежи на едно място. Наистина, тя не излизаше от къщи, но си ходеше от една стая в друга. Можеше да присъства на общата трапеза и да се разговаря с млади и стари вкъщи, а това бе достатъчно за нея. Смъртта дойде за нея без да я види, без да я усети. Никакви мъки и никакви страдания. Тя заспа спокойно, както заспиват здравите хора, само че не се пробуди вече.”

Използвана литература:
Светлана Мухова, “Известният и непознат Бенковски“.