За саможертвата и героизма на българските опълченци на Шипка, без които нямаше да има 3-ти март

 

3 март – национален празник и ден за гордост. Но и ден за размисъл.

 Преди няколко години, когато за първи път седнах върху скалата на „Орлово гнездо“, надвесено над стръмната урва, някак естествено в ума ми прозвучаха Вазовите думи:

„България цяла сега нази гледа,

 тоя връх висок е – тя ще ни съзре,

 ако би бегали: да мрем по-добре!“

 Години наред се убеждаваме, че свободата не ни е дар. Но някак си, днес от дистанцията на времето, идеализмът и саможертвеността на възрожденците е нещо непостижимо за нас. Неразбрано. Непонятно ни е как така, без да те карат насила ще отидеш да се биеш, ще жертваш имот и живот, как, ей така, ще идеш да умреш за една гола идея, наречена „свобода“– нали свободата не се яде…

 А тогавашните българите започнали да се подготвят за мечтаната освободителна война още в края на 1876г., когато БЦБО (Българско централно благотворително общество) поискало от руските власти да създаде с тяхно съдействие българска войска, която да участва във военните действия като самостоятелна бойна единица. Тази идея била възприета от руското командване и на 20 октомври 1876г. руският военен министър подписал заповед за създаване на българска войска. В опълчението участвали българи от всички краища на българската земя – Северна България, Добруджа, Тракия и Македония. Това било израз на общонационалният характер на борбата за освобождение. Така в началото на 1877г. в гр. Кишинев били сформирани 3 батальона от български доброволци, обособени като „Пеши конвои на главнокомандващия княз Николай Николаевич“. След обявяването на войната българските части се увеличили до 7500 бойци и били реорганизирани под наименованието Българско опълчение, командвано от ген. Столетов. Жителите на гр. Самара подарили специално изработено знаме, останало известно в нашата история като „Самарското знаме“.

Независимо, че руското командване определило на Опълчението изключително обозни функции, българските доброволци, сред които опитни и дългогодишни участници в революционното движение, участвали храбро в боевете за освобождението на България в състава на Предният отряд на ген. Гурко.

Ген. Гурко 

Наред с Опълчението, спонтанно започнали да се формират множество народни чети и отряди, които дейно подпомагали руската армия. Общият брой на българите, които взели участие в бойните действия през войната, според някои приблизителни изчисления, възлизал на около 35 хиляди души. Макар и без политическа организация, българите вършили разузнавателна работа, охранявали стратегически обекти или пряко участвали във военните действия: в Родопите и Гюмюрджинско действал Петко войвода с отряд от 300 души; в Македония била създадена дружината на братя Георгиеви; в Трънско – на Тако Пеев и Симо Соколов; в Ловешко, Етрополско и Тетевенско – на воеводите Ильо Марков, Георги Пулевски, Цеко Петков, Георги Андонов; в Еленския и Котленския балкан голяма чета на Панайот Хитов участвала в десетки сражения срещу турската армия. Почти навсякъде били сформирани бойни отряди за защита на населението от изстъпленията на башибозука. Българското население оказвало помощ на руската армия като подпомагало военното разузнаване, служило в обозите, показвало пътища, снабдявало войските с провизии, уреждало лазарети. Много българи подпомагали руските части при зимното форсиране на Стара планина, а при боевете на връх Шипка близо 1000 габровци носили по позициите вода и куршуми.

 Българските доброволци обаче получили своето бойно кръщение при Стара Загора. За техния героизъм, свидетелства руският ген. Раух: „Българските дружини се биха и умираха геройски. Въпреки убийствения огън, измъкваш от строя цели редици, дружините не трепваха, но даже сами минаваха в настъпление и само когато почти половината от офицерите и низшите чинове излязоха от строя, отстъпиха пред грамадното числено превъзходство на противника“. След боя при Стара Загора руското командване променя отношението си към Опълчението и то, вече като пълноценна бойна единица, било включено в състава на VIII корпус, защитавал Шипченския проход. Тук на Шипка опълченците показали своите превъзходни морални и бойни качества.

 Офанзивата на руската армия започнала през втората половина на юни 1877г.  На 25 юни ген. Гурко освободил Търново, преминал Стара планина през Хаинбоаз и на 10 юли освободил Стара Загора. Така пътят към Цариград бил открит. Успехите на ген. Гурко принуждават османското командване да прехвърли срещу него        40-хилядната армия на Сюлейман паша, която трябва да овладее Шипченския проход и да се свърже с Осман паша, който се намирал в Плевен. Решителните сражения станали при Стара Загора на 19/31 юли. Малкият отряд от 3500 руски и български опълченци били атакувани от 15-хилядна турска войска. Започнали люти боеве и въпреки героизма на руските и български бойци те трябвало да изоставят града и да се окопаят в шипченските твърдини.

 През това време Осман паша се втурнал откъм Видин на изток и се окопал с 30-хилядната си армия в Плевен.

Сюлейман превзел Стара Загора, опожарил я, сравнил я със земята, всяка българска глава била отсечена. Той се отправил към прохода Шипка, като пътьом изпратил депеша до султана, в която му съобщавал, че е разбил руската армия край Стара Загора, че "е минал през прохода Шипка и в бърз марш напредва към Плевен, за да удари в гръб руската армия, която е обсъдила там Осман паша". След като получил депешата, султанът изпратил веднага на Сюлейман паша награда – сабя с диаманти. Препасан със сабята, Сюлейман тръгнал към Шипка. Бил сигурен, че много бързо ще помете намиращите се горе 3-4 хиляди български "недоклани гяури" със своята 40-хилядна армия. Сюлейман обаче подценил гневът на робите.

Ген. Столетов

 Отбраната на Шипка била възложена на малочислената руско -българска бойна част от около 6000 души, начело с ген. Столетов. В хода на сраженията към този малък отряд се присъединил и Брянският полк. Срещу защитниците на прохода турците, насочили близо 30-хилядна армия, фанатично окуражена от победата при Стара Загора. Настъплението на армията на Сюлейман паша срещу Шипка и връх Никола, започнала на 9/21 август. Без оглед на жертвите турският генерал подема атака след атака. Постепенно неговите войски пъплели към върха. Боевете ставали все по-кървави. Защитниците на „Орлово гнездо“ отблъсквали с последни куршуми и камъни, връхлитащите турски орди. На 10/23 август турската армия била преустроена в нов ред и на другия ден подела атака с дива ярост. Защитниците изнемогвали под нейните удари.

Срещу 1 опълченец идвали 10 турци. Боевете били люти и страшни, но българските опълченците не отстъпвали. Те знаели, че отстъпят ли ще бъде разбита руската войска, ще бъде опожарена България и няма да има свобода за българския народ. Те  виждали как димят селата в Южна България и решили да измрат всички, но да не отстъпват. Редовете им редеели, но те не се плашили. Патроните им свършили, но те хвърляли камъни и труповете на убитите си другари. Така запазвали окопите. Многобройният неприятел сполучил да ги заобиколи. Малко оставало да бъдат пленени и избити, но никой не мислил да бяга. Вечерта на 11 август, когато всичко изглеждало вече загубено, се понесъл радостният вик: “Помощ пристига!“. Ген. Радецки изпратил в подкрепление малък отряд, който влязъл в незабавна атака и отблъснал връхлитащите турски редици. Проходът, останал в ръцете на руската армия и на българските опълченци. По такъв начин планът на турското командване да прехвърли войски в Северна България и да премине в контранастъпление бил провален, а това в голяма степен решило крайният изход на войната.

 И ако вие като мен, седите върху скалата на „Орлово гнездо“ и погледнете Балкана наоколо, не може да не си зададете един, бих казала, логичен въпрос. Защо главнокомандващият турската армия Сюлейман паша атакува като побъркан връх Шипка, след като срещнал там страшната съпротива на „живи и умрели“? Защо не се е върнал на запад – там също има проходи: Химитлийския, Русалийския, Троянския… – те водят също право към Плевен и никой не ги отбранявал? Защо наистина? И отговорът е много прост - защото в телеграмата на Сюлейман паша до султана пише, че е минал не откъде другаде, а точно през Шипченския проход! А султан лъже ли се? Ами сабята с диамантите? Как се връща сабя с диаманти? Затова Сюлейман безумно продължавал да сочи към върха Шипка, докато най-накрая Радецки пристига с гръм. И пътят на Сюлейман към Осман паша бил пресечен.

 Падането на Плевен фактически решава изхода на войната. Руската армия преминава в общо настъпление въпреки започналата люта зима. В началото на февруари 1878г. предните отряди на руската армия стигнали до Сан Стефано - на 12км пред стените на Цариград. Така фактически Османската империя била разгромена и принудена да иска мир.

Последната страница на Санстефанския мирен договор

 На 3 март 1878г.  бил сключен знаменитият и стотици години чакан Санстефански мирен договор. Според него България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция; българският княз ще бъде свободно избран от населението и потвърден от Високата порта със съгласието на Великите сили. 

  Според Санстефанския договор, България обхващала Мизия, Тракия и Македония с площ 172 000 кв. км. 

Границата на запад започвала от р. Тимок, после следвала билото на Стара планина, спущала се на юг западно от Пирот и при Враня достигала р. Българска Морава, от там през Скопска Черна гора минавала западно от Куманово и Тетово до планината Кораб, след това завивала на юг по р. Дрина, включвайки Скопие, Гостивар, Дебър, Струга, Охрид и Охридското езеро, стигала до планината Грамос, Костурското езеро и р. Мъгленица; от там завива на изток, като минавала южно от Яница до устието на р. Вардар северно от Солун, като Корча и Воден остават в България, през езерото то Волве излиза на Бяло море до залива на Порто Лаго, включвайки Драма, Серес и Кавала; от там границата тръгва на север през Родопите, после завива на изток, включвайки Ксанти, Смолян, Кърджали, заобикаляла Одрин от север, после слизала на юг, включвайки Лозенград, Люлебургас и достигала до Мидия на Черно море; като следвала на север брега на морето, границата достигнала Мангалия, от там пресичала Добруджа и при Расово спирала на дунавския бряг; за северна граница служела река Дунав от Расово до р. Тимок.

 Българите ликували: възстановявала се България от времето на Иван Асен II !!!

 Но защо се сещаме за опълченците на Шипка и техния чутовен подвиг само на 3-ти март? Може би от гузност? Може би от срам, че не приличаме на тях, а даже не се и стараем? Може би, защото те са имали вяра? Вяра в Бог, вяра в националния идеал за освобождение и обединение. Вяра, от която произтича невъобразимата сила три дни да удържат неудържимият връх и да спечелят войната.

 А ние днес вярваме ли в някого? Вярваме ли в нещо, в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия? Или се разхождаме по тази красива, нежна българска земя като живи мъртъвци?!

 

Използвана литература:

„Българско възраждане“, Николай Генчев;

„Български хроники“, том II, Стефан Цанев.