Жените в Априлското въстание. БАТАК
Ако се опитаме да изброим примерните исторически роли, отредени на жените в Априлското въстание ще се убедим на практика колко разнолики са те: жертви; участнички в подготовката на бунта; знамевезки, знаменоски, съзаклятнички, участници в защита на селищата си, парламентьорки, самоубийци, участнички в чети, свидетелки и обвинителки на турската жестокост и т.н.
Когато говорим за Батак обикновено мислим жените за безалтернативни жертви и все пак, ако се вгледаме откриваме впечатляващи
детайли: батачанки саморъчно водят
невръстните си деца на заколение, казвайки им да си затварят очите, да си
вдигнат яките на дрешките, за да не гледат страшното…В този граничен момент българските
майки са решавали вместо рожбите си дали да се откажат от Христовата вяра или
да загинат за нея. Доколко наистина са имали избор не можем да твърдим със
сигурност, но потурчването като акт на спасение било вероятна възможност,
особено в района на Родопите, където има цели помашки села, в които живеят
родственици на батачани.
Една смела батачанка е най-вероятният прототип на големия художник Златю Бояджиев в картината му „Баташкото клане“. Женската фигура поставена, в центъра на платното му излъчва могъща сила и решителност. Предполага се, че тя е художествено въплъщение на батачанката Лаза Богданова. Според думите на Ангел Горанов, син на водача на Баташкото въстание – Петър Горанов, „като заклали мъжа на Лаза, известна хубавица в селото, убиецът бил пленен от красотата ѝ и ѝ обявил, че я взима за жена, за да краси харема му… – Добре, но аз по-напред трябва да видя твоята кръв, както видях кръвта на мъжа си. Отговорила тя твърдо, извадила един малък нож и с мъжествена сила го забола в сърцето му. После другарите му я насекли на парчета."
За храброто поведение на други две жени от Батак разбираме от запазените документи в постоянната експозиция на Историческия музей в града.
Това са Фота Манчова и София Вранкова. Въпреки голямата опасност за живота си, те, заедно успели да дадат гласност за зверското потушаване на въстанието.
Известно е, че Фота е ушила Баташкото знаме, че е била свръзката с Пловдив и София, че със „своето хладнокръвие тя е правила голямо впечатление.“ Поборничката се спасява с групата на Петко Горанов, децата ѝ също оцеляват, но тя нито за миг не се дистанцира от трагичната хроника на Батак. Тя е двигателят на огласяването на зловещата истина за клането, а по-късно осиновява едно от баташките сирачета. Най-страховитият епизод в биографията ѝ е свързан с тихата тайна война на жертвите срещу техните палачи, след като става известно, че Батак ще бъде посетен от разследващи чуждестранни представители. Турската власт се опитва да заличи деянията си като заравя телата на хилядите жертви. Фота Манчова обаче организира ответните действия на населението. Посред нощ тя събира жените от врата на врата, изкарва ги и изравят труповете, за да се видят от чуждите консули. Нищо неподозиращите турци останали с впечатлението, че са замаскирали зверствата. На другия ден чуждестранната комисия пристигнала.
Същата силна жена предвожда батачанки при посещението им при руският консул - княз Церетелев в Пловдив, свидетелства пред европейските кореспонденти, изпраща през януари 1877г. от името на баташките вдовици "Изложение" до Цариградската Конференция на Великите сили.
Има само един запазен фотопортрет на Фота, правен след Освобождението. На него я виждаме облечена в черно, закичила с подчертано достойнство ордена си над сърцето!
Близка съратничка на Фота е София Вранкова. Нейният родов клон е затрит по време на баташкия геноцид и няма нито една запазена нейна фотография, но от записки знаем, че била голяма хубавица. За да не я хванат турците се чернила с въглени и крила красотата си. Това напомня стратегиите за оцеляване на незнайните жени от всички краища на България след краха на въстанието. Също като Фота, и София е пряка свидетелка на нечовешките убийства на баташките първенци. Тя дръзва да се яви и да говори пред американския разследващ дипломат Юджийн Скайлър, пред световния публицист Джанюариъс Макхаган, пред независимият английския анкетьор Робърт Мор. Не спестява нито претърпените унижения, нито факта, че невръстната ѝ рожба е убита пред очите й, нито страдалческата смърт на Трендафил Керелов, опечен жив на шиш.
Ето какво разказва тя пред Робърт Мор за своите мъчители „Някои от тях насочваха ножовете към гърдите ми, а други се правеха, че режат носа и устните ми. Дадох им всичко, което имах и след това те ме съблякоха гола. Тогава убиха бебето ми като му отрязаха главата. Пощурях и им изкрещях: „Щом убихте мъжа и бебето ми убийте и мене“. Те рекоха: „Ще те продадем на циганите като робиня“.
Прегоряла в преживяното, както става ясно от думите й, батачанката надмогва дори страха от надвисналата отмъстителност на турците, които слухтят европейците да не узнаят истината за кръвнишките им злодеяния. Тя скрива името си пред Мор: „Моите действия се наблюдават от доносници и се страхувам да изляза след залез, понеже животът ми е застрашен от турците“.
Сърцатите София и Фота са признати за поборнички от въстанието! Двете жени, прежалили живота си в името на справедливото възмездие над варварщината, са велики в своята самота. Черните вдовици от Батак, лишени от опората на мъжкото рамо до себе си, с делата си доказват, че възрожденката не е само „втори член на семейството“, а е способна на самостоятелни героични жестове.
Коментари
Публикуване на коментар