НАЙ – ГОЛЯМОТО ПРЕДАТЕЛСТВО В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

 Как се създава цял един нов народ в средата на ХХ век? Как няколко века история се пренаписва за една нощ? Кой и защо създаде македонските нация и език? И колко струва едно от най-големите национални предателства в българската история?

 3 войни и 3 договора изпращат идеала на Санстефанска България в историята завинаги. След Берлинския конгрес и Ньойският мирен договор земите на запад от Беласица, тоест териториите на днешна Република Северна Македония, носят името Вардарска бановина.

 Краят на Втората световна война отново ни заварва на страната на губещите. Губещите, които внимателно слушат гласа на Йосиф Сталин.

 След войната партийните идеолози на Социалистическият блок на изток от Желязната завеса, решават да създадат няколко нови нации в изконно български територии. Целта - окончателното унищожаване на стремежа към обединение на всички българи в една държава и създаването на Федерация на южните славяни. И ако добруджанската и тракийската нации остават единствено на чертожната дъска в Москва, то проектът „Македония“ е задействан с пълна сила.

 Създаването на такава нова държава на Балканите обаче преминава през доброволен отказ от една вековна българска кауза и край на надеждите за национално обединение.  Рожденото свидетелство на новата македонска република е един документ, написан лично от Георги Димитров „Тезиси по македонския въпрос“.

  През юли 1946 година на Х пленум на Българската комунистическа партия министър-председателят просто повтаря нареденото от Сталин. Ражда се Македонска република на запад от Беласица: „Създаването на Народна република Македония в рамките на Федеративна  народна република Югославия е едно голямо историческо събитие. Македонският народ в своята основна част се оформя като самостоятелна свободна нация със своя собствена държавност.“

 Казват, че трябва да укрепим Югославия като бариера срещу хитлеризма на Балканите. Но за да има Македонска република е необходим македонски народ. 

 Месец преди Х пленум, в Москва Сталин се среща с Георги Димитров и там произнася следните думи: „Трябва да работим за създаването на македонско национално самосъзнание в Пиринския край.“ Ами, че нямало там съзнание – „Ще го създадем!“, отговаря Сталин.

 По примера на своите другари от Югославия, целият управленски апарат на българската държава започва усърдна работа по създаването на македонци. Става ясно, че на власт в България са дошли хора, готови да стъпчат най-светлия национален идеал в името на чужди геополитически интереси. Георги Димитров нарежда на Отечествения фронт и специално на партията на българските комунисти, "да работят за издигането на национално самосъзнание на македонците в Пиринския край.“ 

 С това се слага край на Х пленум на Партията и началото на едно от най-големите предателства в българската история – процес, който буквално ще прокара бодливата тел на държавната граница през градове, села, къщи и който ще раздели майки, синове, кръвни братя и сестри.

 Настъпва време на абсурди, защото тогавашната управляваща партия приема Титовата концепция, че във Вардарска Македония да се сформира македонска нация, а в Пиринския край – македонско малцинство.

 Всичко започва с пусната устна заповед на местните партийни лидери. Хората в Якоруда, например, са викани в общината и всеки е трябвало да се запише „македонец“. Който откаже е заплашван, че ще напълни някоя дупка и го обвиняват за великобългарски шовинист.

 Със специална наредба управляващата партия определя границите на Пиринския край, в която попада цяла днешна Благоевградска област. Партийните лидери са наясно, че за да се говори за македонска нация в българските територии трябва да има документ, в който изрично пише националност „македонец“. Затова през декември 1946г. България организира преброяване на населението, на своите граждани от Благоевградско. Много хора от Пиринския край през въпросната година влизат в родната казарма като българи, а излизат от там с документи като македонци.

 Телеграма на околийския началник на Благоевград до кметовете в областта, ни показва как българската държава брои своите граждани: „До кметовете в околията. По нареждане на Главна дирекция на статистиката, съобщете на всички преброители и контрольори и разгласете най-широко между населението, че в графа „народност“ да се попълва „македонец“, „македонка“, с изключение на онези, които временно живеят тук.“  Подобни телеграми буквално валят в посока Южна България. Преброителите питали за всичко друго – за ниви, за ливади, за животни, които имат, за къщи, но за народност не питали.

 Официалната политика води след себе си абсурдни последици. Децата масово са записвани според прищевките на преброителите и техните началници по места.

Учителите, които се самоопределят като българи, били наричани „гнили интелигенти“, а другите, които се опъвали, ги пишели служебно от горе до долу „македонци“.

 В резултат на това преброяване 70% от населението в Пиринския край на България е записано като македонско. Раждат се парадоксални казуси. Например, кръщелни свидетелства, в които пише „българин“ и свидетелства от 1-ви клас, където пише „македонец“.

Възможно ли е разумен човек да се опитва да превърне децата в собствената си държава в хора с чуждо национално самосъзнание? 

 От протоколите на партийно събрание  в Петрич става ясно, че местните чиновници са готови да следват всички партийни решения, без значение какви са те. „Какви са масите и какви трябва да бъдат?“. Отговор: „До Х пленум всички членове се смятахме „българи“. След това по принципа на партийната дисциплина, се писахме „македонци“.“

Комунистите правят „македонци“ всички членове на Партията. Щом си член на партиите си задължен да се пишеш „македонец“, а ако откажеш веднага си освободен от работа и всякакви привилегии. Обявен за враг на народа – отиваш да копаеш или ако можеш бягаш.

Около 20,000 българи обаче няма къде другаде да избягат. С тях се случва немислимото… 

 

 След края на Втората световна война десетки хиляди българи от Егейска Македония търсят убежище в България като българи. Напуснали домовете си, за да не бъдат погърчени, идвайки в България, те са обявени от собствената си родина за македонци. Хиляди семейства идват с всичко, което могат да вземат в ръцете си в Гоце Делчев, Сандански и Петрич. Но очевидно новата македонска държава се нуждае от население. Затова началникът на милиция в Благоевград, Рачев, нарежда следното: „До околийския управител: всички нови бежанци дошли след 9 септември 1944 от Гръцка Македония в България, да се преведат в Македония“.

 Страшна трагедия! Българското правителство изселва хиляди семейства от Егейска Македония. Те са натоварени на камиони и през Струмица са закарани направо за Куманово. 

 След депортацията към българската администрация заваляват писма. Най-често те са адресирани лично до Георги Димитров. В тях българските бежанци от егейския край молят да бъдат прибрани в България като българи. Но молбите им остават нечути. А България от майка става мащеха за близо 20,000 българи, които се вливат в редиците на т. нар. македонска нация завинаги.

 Освен народ всяка нация има нужда и от собствена митология. За тази цел Българската комунистическа партия решава да предаде костите на войводата Гоце Делчев, съхранявани в Македонския културен дом в София, на своите другари от Югославия. 

 На 8 октомври 1946 костите на Делчев са предадени на Скопие, където са положени в двора на църквата „Св. Спас“. Погребението се прави с цел да се покаже, че ето комунистическите дейци, свързани директно с Тито, са наследниците и последователите на делото на Гоце Делчев. 

 Гоце е положен в каменен саркофаг и е забравен. Той е бил християнин, а на гроба му е забранено да се палят свещи! 

 След като посмъртно е обявен за македонец от комунистическите власти, Гоце Делчев остава завинаги разделен от най-близките си хора. И до днес костите на майка му и цялото му семейство почиват в двора на църквата „Св. Богородица“ в Благоевград.

 Освен костите на Делчев обаче, да бъде заличено всичко българско в новосъздаващата се държава край Вардар, именно БКП решава да закрие Македонският научен институт в София. Целият архив за българските освободителни борби в македонския край е натоварен и изпратен в Скопие. Направен е грабеж! Тези материали, които пристигат в Скопие, са разпределени някъде в архивите и днес от тях няма и следа.

 Решението за културната асимилация на българите в Пиринския край и насилственото им превръщане в македонци е взето окончателно и официално с подписването на договор между Георги Димитров и Тито през лятото на 1947г. 

Къде и при какви условия Георги Димитров полага подписа си под документ, който на практика погазва българския национален идеал?

 През лятото на 1947г. българска правителствена делегация начело с Георги Димитров заминава за Югославия със специална мисия - да договори условията, при които страната ни ще стане част от балканска Федерация на южните славяни.

 След посещение в Белград делегатите се оттеглят в резиденцията на Тито, в планинския град Блед, днешна Словения. 

 Там на 1 август 1947г. между Георги Димитров и Тито е подписано т. нар. Бледско споразумение. Съгласно него България се съгласява Пиринският край да се присъедини към вардарска Народна Република Македония, в рамките на  Югославия. В точка 3 от документа, останал в историята като Бледската спогодба, България на практика доброволно приема още нещо - да създаде македонска нация, македонско малцинство, в собствените си територии. За целта в Благоевградска област се създават македонски театър, македонска книжарница и прочие. А също в училищата там се въвежда изучаването на македонски литературен език и история на македонския народ.

 Според договора от Блед, в Югозападна България пристигат близо 100 учители от Югославия, които да научат местното население на т. нар. „майчин език“. От запазените документи става ясно, че пристигането на македонски учители в Благоевградска област е изненада за всички. 

 С тях започва и преподаването на македонски език и история, което поражда едно неловко затруднение. На какво ще бъдат учени децата в час по география и история на България? Не югославското, а българското Министерство на народното просвещение, съобщава, че след Бледската спогодба настъпва промяна в учебното съдържание, поради това, че "на места са допуснати схващания, характерни за великобългарския шовинизъм". В училищата в Пиринско започва да се преподава сръбска история и история на Югославия. Оказва се обаче, че по това време подготвени преподаватели по македонска история и македонски език все още няма, просто защото и историята и езикът са твърде нови.

 Следвайки антибългарската политика, българската държава променя и учебниците по география. От министерството са спуснати разяснителни бележки какво да се говори пред децата. Пример: „На страница 69 за Пирин се говори като за българска планина, да се поправи и разглежда като планина в Македония;  Изречението: "Македония бе присъединена към България, да се замени с изречението: Македония бе окупирана от България.“"

 Илинденско-Преображенското въстание и българските освободителни борби в македонския край стават забранена тема. Богомилството, цар Самуил, делото на Кирил и Методий и учениците им, автоматично са пренесени в часовете по македонски език и македонска история.

Макар да е най-масирана сред децата, пропагандата, която трябва да роди македонци, не подминава и възрастните. Местните комитети на Отечествения фронт организират вечерни училища и курсове за тяхното ограмотяване на новия им роден език. 

 Ако само допреди няколко години, никой дори не е чувал за македонския език, кой успява да го създаде толкова бързо? И ако близостта му с българския е очевидна дори за децата, възможно ли е написването му без помощ от България?

 В македонските учебници по история пише, че македонският език е създаден след решение на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония на 2 август 1944  – Илинден, в манастира „Св. Прохор Пчински“, който се намира на територията на днешна Сърбия, в подножието на планината Козяк.

 Според сръбските монаси обаче, това е поредната голяма лъжа. Те разказват, че македонските комунисти са се събрали в една от близките воденици и след това са дошли до стените на манастира единствено и само, за да се снимат.

 70 години по-късно един от участниците в делегацията проговаря. Този човек е писателят Венко Марковски. Преди смъртта си през януари 1988г. той в интервю споделя: „Аз воювам за България. България за мен е светиня. Да се разберем, за мене Македония и България са едно и също“.

 Венко Марковски е роден в Скопие през пролетта на 1915г. в много бедно семейство. Само на 19 години Марковски се включва в тайна организация срещу югославската власт в Скопие. Преследван заради българското си самосъзнание, младият поет бяга в София. Заради левите си политически убеждения там, Марковски намира място в средите на комунистите. Именно тук младият поет воюва за България и ще трябва да понесе един от най- големите парадокси в живота си. Въпреки че бягат от  Югославия като българи, в София той и съпругата му са обявени от комунистическите дейци за македонци. Филимена Марковска разказва: Ние като българи сме дошли в свободна България. Не сме дошли като македонци, за да създаваме тука някаква македонска нация. Но трагедията ние самите я изживяхме, защото от българи станахме македонци сред София и трябваше да работим за създаването на тоя македонски език. Това е една страшна трагедия за целият български народ! В Македония до 1939 нема македонци! И комунистическата партия на Югославия и Коминтерна 1924г. доказват, че в Македония живеят българи.“

 В действие е плана на Коминтерна за създаване на македонска нация и като всяка нация, тя има нужда от собствен език. Венко Марковски е насърчаван да пише на диалект. Първите книги, публикувани някога на т. нар. македонски език, са единствено книгите на Венко Марковски, издадени не другаде, а в София. Така на практика този българин се превръща в баща на македонската литература.

Като едни от малкото, които могат да пишат на диалект, въпреки българското си самосъзнание, по линия на Комунистическата партия, Марковски попада в манастира „Св. Прохор Пчински“ и участва в създаването на новия език.

 Било му наредено: „Да прилича малце на български, малце на сръбски, за да бъде меласица“. Внимателен прочит на всички документи от основаването на македонската държава, ни показват, че навсякъде се повтаря една и съща особеност – за да се видоизмени българският в македонски, буквата Ъ навсякъде е заменена с буквата А, а вместо българската Я, създателите на новия народ са предпочели да я подменят със съчетанието на буквите ЙА.

 Днес в съвременния македонски език Й е заменена със символа от сръбската азбука J. Така, бягайки от българското, благодарение на сръбския символ „Език“ например се превръща в диалектното „Jaзик“. Наличието на Й навсякъде в документите на комунистите и очевидното дописване на ръка на сръбските символи в новата азбука означава само едно – не само бащата на македонската литература е българин, нещо повече – всички документи станали рождени свидетелства на македонските държава, нация и език, са написани на българска пишеща машина!!!

 Какво се случва с тези, които отказват да приемат съществуването на македонска нация? И с какво плащат обичта си към България?

Театралната приповдигнатост при създаването на македонска национална култура има тъмна страна. На уважавани граждани от Югозапада е наредено да легитимират партийните решения, като публично пропагандират идеята за съществуването на македонска нация.

 Един от най-обичаните ни писатели - Димитър Талев, отказва да приеме, че нации могат да бъдат раждани на партийни събрания.

 Тази история започва през далечната 1898 г. в град Прилеп, днешна Република Северна Македония. Димитър Талев Петров е по-малкият син в семейството на майстор ковач. Близо 40 години по-късно това момче ще напише най-обичаните книги за македонския край. Една част от биографията на писателя обаче остава скрита и до днес. 

 Когато създаването на новата нация започва, живеещият в град София писател, публично отказва да легитимира партийното решение и да нарича себе си „македонец“. Заради това, няколко дни по-късно, без съд и присъда, Талев е отведен в Централния Софийски затвор. Последователно е изпратен в лагерите на смъртта – Бобов дол, Куциян и Богданов дол. По това време Талев вече се радва на сериозно внимание от читателите. Това не пречи на властите да го изключат от Съюза на българските писатели и да конфискуват голяма част от ръкописите и документите му. Едно безсмислено насилие, само и само заради това, че обича своята България! На предела на силите си, Талев намира утеха в писмата от съпругата си Ирина.

 Ирина Талева многократно пише до вътрешният министър с молба съпругът ѝ да бъде освободен. Тя прилага и медицински свидетелства, които доказват тежкото му здравословно състояние. Молбите ѝ остават нечути. 

 Принуден да изпълнява непосилни миньорски норми, Талев няколко пъти остава жив единствено благодарение на искреното уважение, което останалите затворници изпитват към него.

 Освободен е цели 4 години по-късно, през пролетта на 1948г. Но радостта в семейство Талеви продължава кратко. Само няколко месеца по-късно в дома на им в центъра на София пристига заповед на Вътрешното министерство. 

 Семейството е изселено и трябва да напусне София. Талеви заминават първо за Червен бряг, след това за Луковит, където остават 4 години. В Луковит на писателят му е отказана всякаква работа. Съпругата му изхранва семейството с работа в местната килимена фабрика. По това време Талев почти не се среща с хора. 

 Темата „Македония“ става забранена извън стените на дома им, или по- точно извън  двете стаи, в които под наем е настанено семейството. През пролетта на 52-ра година вътрешният министър възстановява софийското гражданство на Талев. Семейството се завръща в столицата, където остава под наблюдението на властите.

 Комисията по досиетата пази повече от 300 страници от делото на писателя, под псевдонима „Самуилов“. В дома на Талев са изпращани агенти, които да донасят всяка негова дума. Показателен е фактът, че във всички документи, в които Талев е трябвало да пише за себе си, собственоръчно е попълвана народност „българин“. Докато във всички агентурни справки и доноси, той е наричан „македонец“.

 

 Въпреки затвора, лагерите и принудителното изселване, Димитър Талев успява да публикува „Железният светилник“, а по-късно да напише „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, които го превръщат в един от най-обичаните български автори.

В началото на 60-те е реабилитиран и по ирония на съдбата получава най-високото държавно отличие – „Орден Георги Димитров“.

 Днес, 80 години след тези събития, последният жив член на семейството  – синът на Талев – Владимир, живее в Германия. А внукът на великия ни писател, дори не говори български език. 

 Колко струва едно от най-големите предателства в историята ни? 

 Отговорът - обещания за министерски постове и кило сапун!

 Изкушението с министерските постове не е просто част от местната митология. Архивите на бившата Държавна сигурност са запазили точен ценоразпис, според който България е продадена от своите собствени синове. Български агенти разпространяват анти-българска литература и подготвят евентуално военно нападение от страна на Югославия и масови безредици сред българското население, ако Пиринския край не бъде предаден на Тито. Всичко това срещу обещание за министерски постове. 

 След разрива между Сталин и Тито в края на 1948г., българската политика се преобръща буквално за една нощ. От братска социалистическа държава, Югославия е обявена за вражеска страна. Партията поне официално слага край на насилствената македонизация в Пиринския край, а държавна сигурност арестува 27 агенти на югославското разузнаване – 20, от които от Петрич и околията. Съставено е своеобразно счетоводство за извършеното и полученото в замяна.

 Ето срещу какво тези българи продават родината си и работят за създаването на държавата Македония: 

„5000 лв., 2 чифта цървули и бельо;

26,000лв., рокля за жена му, сапун, обувки; 

32,000лв. за себе си и куриерите, 20кг гвоздеи, дрехи, обувки; 

8000лв., чифт обувки, панталон, 2 чифта цървули, 2кг сапун и други“.

 Благодарение на партийната политика никога да не признава публично грешките си, макар и противно на всякаква логика, югославските агенти не просто не са наказани, а за да се покрие досегашната им антибългарска дейност, са преместени на по-високи постове.

 Днес, 80 години след началото на тези процеси, тъжната равносметка показва, че съвременна Република Северна Македония продължава да пита България за онези близо 300,000 македонци, които страната ни сама брои през 1946г. И ако насилствената македонизация, извършена от българските власти в Пиринско, продължава интензивно 4 – 5 години, за съдбите на хилядите анонимни българи, намиращи се на територията на днешна Република Северна Македония, за размера на преживяното от тях през всичките тези десетилетия в границите на Югославия, можем само да предполагаме. 

Източник: 

Иван Георгиев -

 "Македония - Последният проект на Коминтерна"